От очите на Андрей бликнаха сълзи, които се мъчеше да скрие, а устните му шепнеха: „Моето момче, моето момче … няма да те оставя тук“. Това се повтаряше след всяка среща на бащата със сина му в една от институциите за деца в най-северозападната област в България. Вървяхме бавно и мълчаливо по дългите и тъмни коридори, където цареше крещяща тишина, въпреки, че в стаите, покрай които минавахме, имаше деца. Тези срещи бяха мъчителни – дете, което е в количка, с изкривени малки стъпала, които са се мъчели да стигнат пода и това ги е деформирало, с излизащи от устните леки крясъци и един баща, който трябва да се бори за своя син и с предразсъдъците на обществото.
Виктор се ражда преждевременно, с ниско тегло и с видими дефицити. Майката трудно приема този факт, но бащата е убеден, че ще се справят. Заживяват в родното село на Андрей, където всички го познават като добър и работлив човек, който не е и конфликтен. В селото, обаче, трудно приемат, че майката е от друг етнос и започват да ги приканват да го напуснат доброволно. Започват да им правят административни спънки и дори ги заплашват, че по една или друга причина, ще ги принудят да си тръгнат от селото. Обаждат се в отдела за закрила на детето и подават сигнали, че майката не се грижи за момчето. Един ден, когато тя е в София, а бащата, заедно с детето е във Видин, от местната власт подават сигнал, че в къщата е изоставено само дете, а родителите ги няма. Вечерта на автобусната спирка служители посрещат Андрей и Виктор и разговарят с бащата, а на следващата сутрин Виктор е разделен от семейството си и настанен в институция за бебета. Андрей напуска селото и се разделя с майката на детето си. Много често безмълвно отминаваме расистки прояви и дори не се замисляме какви травми могат да причинят на хората. В този случай едногодишно дете беше „осъдено“ да заплати с престой в институция повече от година и да е лишено от грижата и ласките на своите родители.
Заедно с Андрей посещавахме Виктор и всеки път той ми се усмихваше и казваше:
„Погледни го! Той е мой син! Виж колко много си приличаме! Искам да го отведа вкъщи!“
Всеки път, след срещите с детето, плачеше и се чудеше как да разсее облаците на съмненията, с които го засипваха:
„Самотен баща няма да може да се справи с отглеждане на дете с тежки увреждания!“
„Няма да може да му готви и чисти!“
„Иска да получава социални помощи!“
„Това дете няма да може да проходи!“
„Опасно е за детето!“
Екипът на „Надежда и домове за децата – клон България“ застана плътно зад Андрей и той успя да си върне Виктор. Вниманието, с което бащата го обгръщаше, накара детето да проходи, вече казва отделни думи и, след няколко операции, дори може да изкачва стълби. Андрей успя да разчупи оковите на обществените предразсъдъци и да полага грижи за своето дете. Това е толкова хубаво, но през тази година и половина на борба Виктор растеше без нужните му семейство и обич. Няма компенсация за това пропуснато време!
От миналата есен Виктор посещава училище, а баща му може и ходи на работа. До момента на пандемията от коронавирус. Тогава остават сами вкъщи и дори и с малко средства са щастливи.
„Заедно можем всичко“, дори и да се борим с расизма и предразсъдъците! Можем да изграждаме мостове, по които да се движи обществото ни.
Партньорите ни от ЧЕЗ решиха да подкрепят Андрей с готварска печка, защото Виктор вече се учи да яде твърда храна и да развива дъвкателните механизми, а това е изключително важно за развитието на детския мозък. Това ще даде още един шанс едно българско семейство да живеят по-достойно.
С ЧЕЗ вярваме в доброто бъдеще на Виктор и тайно се надяваме, че в бъдеще Андрей ще плаче само от радост.
Можете да ни подкрепите в Акция „Кенгуру“
