Шум от кацащи и излитащи самолети кара мисълта ми да се издигне над проблемите, над оживените разговори и забързани хора. От високо сградите, улиците, парковете и хората изглеждат безпроблемни, спокойни и обнадеждени. Животът ни има смисъл, когато се стремим към едно по- добро бъдеще за нас и нашите деца.
Към нас тича тригодишният Иван, стиснал с едната си ръка самолетче, а с другата сякаш ни сочи небето. В небето са мечтите и желанията му, готов е да полети към неизвестното, към новото – от есента ще тръгне на детска градина. За своите три години той е преживял много, а ние се надяваме вече да има своята подкрепа и едно спокойно бъдеще.
Майката на Иван израства в институции, местена е от едно място на друго и започва да се опитва да оцелява по свой си начин. Иска да е независима и понеже не е имала безгрижно детство, неистово търси свободата, но не е научена как да я задържи. Животът й я кара да оцелява в различни ситуации, като никога не мисли за последиците и за околните. След раждането на Иван, започва да търси сигурност и това я отвежда до 20 години по-възрастния Йоан. Той е грижовен, мил и с отворени обятия приема новите хора в живота си. Отношенията в семейството са чудесни, докато след 8 месеца съвместен живот идват проблемите. Майката обича детето си, но посяга към алкохола. Оправдава се и винаги казва, че това няма да се повтаря. Тя просто е едно непораснало дете. Никой не ни учи да бъдем родители и ние се стремим да повторим семейните модели, които сме наблюдавали.
Въпреки всеотдайната обич на Йоан към детето, той взема решение да се разделят с майката.
Иван няма на кого да разчита, майката не се справя с отглеждането му, няма и близки и роднини, при които да бъде настанен. Възможността е да бъде оставен в институция. Децата в институции се отглеждат на групи, имат режим като в болнично заведение, имат храна, персонал, който да се грижи физически за тях, но няма топлина и семейство. Ако Иван беше попаднал в институция, щеше да проговори по-късно, всеки ден щяха да се сменят различни хора, които са неразпознаваеми за детското съзнание. Нямаше да получава подкрепата от значим възрастен и неговия малък свят щеше да става все по-объркан. В тази ситуация е решаващо за развитието на детето да бъде подкрепено и да се отглежда в семейна среда. Тогава и стресът за него ще е по-малък и няма да има големи травми за в бъдеще. В такива моменти на помощ идват социалните работници и те търсят подходяща семейна среда.
Иван е настанен при роднини на майката и така той трябва да свикне с нови хора, трябва да преживее първите си раздели и трябва да се учи да обича. Йоан продължава да посещава детето, което го е докоснало с присъствието си в живота му. Оживило е за кратко със смях неговия дом и е преобърнало целия му свят. Детето расте, но то е при други хора, игрите, срещите, разделите са все по-трудни. Решава отново да се съберат с майката, за да си върнат детето, което и двамата обичат, но по свой си начин, но опитите се провалят. В Йоан постепенно се заражда желанието да отгледа Иван.
От края на 2019 година Йоан осиновява Иван и те стават едно семейство. Всеки ден от борбата за щастието на едно дете си заслужава! Усмихнато лице, разперените към небето ръце и онази дълбока благодарност, която се чете в очите му ни кара да забравим за всякакви трудности.
Детето отново има любящ дом и бъдещето е малко по-ясно. Пандемията от COVID 19, обаче, принуждава Йоан да мине на 4 часов работен ден, доходите падат, сметките и наемът не се променят и в този момент екипът на „Надежда и домове за децата – клон България“ се притече на помощ, за може да преодолее кризата, това семейство.
След разговори с ЧЕЗ семейството беше включено и в Кампанията „Заедно можем всичко“ и сега Иван ще може спокойно да тръгне в детска градина, а баща му ще успее да подготви дома им за зимата. Когато порасне Иван няма да помни тази история, а ние искаме той да може да полети на крилата на любимата си играчка и да е обичано дете.
