Мамо, обичам те

„Борете се, хора и бъдете упорити, силни и вярвайте, че има  надежда и любов, защото „Надежда и домове за децата“ променят съдби! Съдбите и грешките са си само и единствено наши, а не на хората…….Моята мечта се сбъдна, хора, само Вярвайте“

Изправям се пред малка къща с варосани стени и врата, която сякаш е попила от историите на времето. Допирам ръка до дървената  повърхност, по която и боята не е успяла да скрие следите от фладера на дървото. Отварям я и слънчевите лъчи нахлуват заедно с нас и от полумрака на стаята се приближава красива млада жена на възраст около 21-24 години. Двете й ръце се търсят постоянно сякаш ще се изгубят в разговора и когато едната неволно намества кичурите на косата другата нетърпеливо се мести и описва движения във въздуха и сякаш няма търпение отново да се съберат. Мая има красива усмивка и звънлив глас, който ни кара да си припомним историята на нашето познанство. Сега в семейството на Мая има подкрепящ мъж и две момчета, които изграждат своя хармонична среда в село с 22 жители. Тук няма обществен транспорт, а пътят е почти непроходим. Едно село в близост до границата с две държави. Тук времето сякаш е спряло, но хора се раждат, порастват, минават през своя живот и всичко,  което им се случва дава отражение и на бъдещите поколения.

Мая сякаш се мъчи да укроти спомените в себе си, за да започне своя разказ. Ръцете й, свити в юмруци и леко потреперващи лягат на  скута й, а очите се втренчват във вратата.

„Моето детство започна в съседното село, а после се преместихме тук. Един ден се събудих и разбрах, че майка ми е избягала. Тогава татко ни отведе при баба и тя започна да ни гледа със сестра ми. Баща ми отглеждаше овце, които продаде и отиде да търси мама някъде в Германия. С малкото пари, които имахме баба трудно се справяше. В своето отчаяние и немотията, тя покани екип на телевизионно предаване да разкаже историята на две деца, изоставени от майка си. Предаването предизвика интерес, но един ден на вратата ни се появиха „социалните“ и  ме отведоха на „сигурно място“ – Дом за деца. Това е най-ужасяващото място, на което съм била – самό дете, без близки хора, без съчувствие, без свободата да бъдеш…Побоищата бяха ежедневие, униженията постоянни, а най-страшното за мен бяха изнасилванията, които преживях от по-големите……“.

Мая неволно стиска своите юмруци толкова силно, че пръстите ѝ побеляват, а по челото една вена започва да пулсира от спомените. Преди да започне затваряне на домовете за деца в тях можеше много лесно да бъде настанено едно дете. Тези места се смятаха за сигурни и понеже повечето бяха в затънтени места, никой нищо не бе чувал за живота там.  Децата в тях бяха оправдание за съществуването на Институциите.

„ – Мая, какво се случи с теб след излизането ти от Институцията?

  • Бях щастлива! Учех и в свободното време ходех да паса кози. Много е тежко да израснеш без майка! В мен се „влюби“ 30 години по-възрастен мъж, но след като разбра, че съм бременна започна жестоко да ме бие и направих спонтанен аборт. Върнах се засрамена вкъщи и за наказание ме остригаха и пратиха да стана пастир на  селските животни. За мен детството беше свършило, а какво бъдеще можех да очаквам?“

Много от израсналите в „Домове за деца“ ги напускаха без нужните знания за намиране на работа, навици, без образование, без умения да общуват с различни хора и често ставаха обект на трафик, посегателства или са принудени да крадат.

 

„Най-голямото щастие изпитах, когато срещнах Ангел, с когото сме заедно вече                   4 години. Той истински ме обича и ме подкрепя. Грижи се, когато съм болна, грижи се за децата, работи и имаме храна и подслон. Преди четири години се роди Симеон. Беше много мъничък и лекарите казаха, че е болен и го изпратиха за лечение в София.“

Симеон не е посещаван от родителите си, може би, защото София е далече, или не са имали пари, или по друга причина. Социалните го настаняват  в приемно семейство и след година го връщат на родителите, които си искат детето. Това е и времето, когато нашият екип изграждаше доверие и обучаваше Отделите за закрила на детето как се прави АКТИВНА семейна подкрепа. По това време излезе и забрана за настаняване на здрави деца в ДМСГД и ние активно работехме за извеждането на децата от тази институция. В рамките на няколко месеца,  семейството на Мая успя да преодолее своята криза и обичта и грижите, които показваха  към детето ни позволиха да се оттеглим.

„Борете се за децата си! През нощите, когато Симеон не бе при нас се будех от кошмари. Спомените от „Дома за деца“ крещяха в ушите ми, стоновете на битите, плач, силен плач, разкъсани дрехи…….и моето дете някъде там…….. Екипът ви ме научи как да се грижа за семейство, върна ми доверието в институциите и така решихме да имаме второ дете. Марин беше чакано и желано дете. Раждането му започна внезапно в осмия месец. Бях съвсем сама в къщата, обадих се телефон 112, но линейката все се бавеше и бавеше. Когато дойдоха вече бях родила и му бях отрязала пъпната връв. Треперех и се молех за живота му. Бях много уплашена! Видях лекарите и сякаш някой друг крещеше,  но думите излизаха от моята уста:  „Вземете детето! Не го искам! Не го искам!“ А аз толкова много копнеех за него! От ОЗД настаниха Марин в приемно семейство.   Благодарна съм, че бяхте до мен когато се лекувах, когато исках да видим Марин и винаги ни помагахте. Подкрепихте ни да попълвам всякакви документи, за да да може детето да живее с нас. Когато идваше екипът ви, в мен се връщаше вярата, че и Марин ще се върне вкъщи.“

Ръцете на Мая, отпуснати падат в скута й, а в очите пробягват пламъчета и вълнението завладява цялото й тяло.

„Няма да забравя първата вечер, когато Марин се върна при нас. Бяхме правили няколко срещи с него и той ни познаваше, но близките му хора бяха приемните родители, при които беше живял близо година. Страхуваше се от новото място, нямаше желание да си общува с никой. Дори храната отказваше да яде, но тя храната в първата нощ го накара отново да ни се довери. Мястото на децата е при родителите. Хора, не си изоставяйте децата! С подкрепата на „Надежда и домове за децата – клон България“ успях да си запазя децата и да имам доверие в социалните работници. Те са тези, които ме пратиха в дом, но и тези които ми върнаха децата.“

Семейството живее на границата, онази граница, която стигнахме всички. Затварянето на институциите за деца няма да повтаря този модел, в който се отнема правото на детето да живее в семейна среда. Децата на голяма част от израсналите в институции попадат отново там и всичко се повтаря, като в омагьосан кръг. Прекрачихме границата и вместо в складове за деца, държавата започна да развива услуги, които да подкрепят такива семейства. Днес пътя, по който вървим има посока, но  навсякъде е трасиран с трудности и няма застраховка от бъдещи кризи. Важно е с промените да водим хората към по-добро бъдеще.

Децата успяват с малко думи да казват толкова много, а нашият екип много се вдъхновява от сладкият звук на детски гласчета  и „Мамо, обичам те!“.

 

Прочетете още ...

Права, деца и гаранции

На 19 ноември Програмата за детско участие се събра да обсъжда много важната тема за Европейската детска гаранция. Това ни вълнува защото много от нашите

Дом за децата с надежда за бъдещето

Кръгла маса на тема: „Дом за децата с надежда за бъдещето“, се проведе на 16.11.2022 с любезното домакинство на Областна Администрация на Софийска област. Целта

Върни се обратно в