През последните години в България се случи чудо! „Ничиите деца” от домовете вече са припознати като пълноправна част от българското общество! След безброй несръчни опити за реформа на системата на грижа за деца в специализираните институции /познати публично като домове за сираци/, свързани с огромни разходи за ремонти на сгради, доста съмнителни като ефект обучения и други съпътстващи проекти стана ясно, че тази ситема няма вътрешния ресурс и нагласи да се самореформира. Под положителния натиск от страна на Европейската комисия и подкрепата на гражданския сектор започна процес на истинско реформиране на системата, ориентирано към нуждите на всяко дете да расте в семейна или близка до семейната среда.
Наред с промяната в подхода към децата и техните семейства, свързан със засилване на работата по превенция на изоставянето и подкрепа за реинтеграция, процесът на деинституционализация е обвързан и с реалното закриване на институциите и създаването на подходящи алтернативни услуги. И тук започват проблемите – на някои това не им харесва, реформите ще нарушат едни добре изградени стериотипи и взаимовръзки, ще променят или закрият „удобни” структурни звена, ще накарат определени професионални групи да се обучават допълнително и да работят по-усилено. Както биха обобщили социалните антрополози – нормално поведение при промяна.А както би казал народът- „бели кахъри”, хората ще се научат.
Истинските проблеми идват когато реформата „настъпи” интересите на хора и групи, притежаващи сериозни властови и финансови ресурси, когато в резултат от нея някой започва да търпи загуби на пари и влияние.
За всеки, запознат отблизо със системата на институционална грижа, искрен и честен в преценките си, не е проблем да идентифицира противниците на деинституционализацията. Достатъчно е да си зададе въпроса: Кой губи от това?
– Доставчици на материали и услуги , разбира се, не случайни лица! Огромните сгради, инфраструктура, персонал и „ничии” деца са един сериозен пазар;
– Определена група /не всички/ посредници в осиновяванията и свързаните с тях ключови лица! Обществена тайна е колко трудно се осиновява дете в България и към кого може би трябва да се обърнеш за да се случи;
– Отговорни служители от здравната и социалната сфера на различни нива, за които промяната ще предизвика дисконфорт, липса на облаги и влияние;
– Политически и обществени среди, за които инвестицията в децата на „онези” е излишно прахосничество.
Естествено, всички тези групи не защитават интересите си пряко. Техните послания най-често са завоалирани в контекста на нагласени анализи и манипулативни разчети:
– Сега не му е времето,няма нужната среда– общините не са готови, неправителственият сектор не е готов, бизнесът не е готов, персоналът на системата не е готов– та нали това е идеята на реформата, да се подготвят чрез обучения, изпълнение на пилотни проекти и чрез съпътствашата процеса законодателна и нормативна промяна /всъщност изглежда, че единствените готови са облагодетелстваните/;
– Във финансова криза сме, и е много скъпо– нагласяват се разчети, които прогнозират апокалипсис на системата, а не се отчитат положителните ефекти, в много от случаите и финансови такива в краткосрочен и дългосрочен план, не се търсят финансови механизми за преструктуриране и прегрупиране на разходите, не се показват възможностите за евентуално компенсиране от европейските фондове;
– Сега има по-важен дневен ред – важен, важен, но ефектите винаги са върху децата;
– „А знаеш ли какво се случи?”-акцентиране и презентиране на единични казуси като аргументи срещу цялостния процес и успехи.
Сериозен „съмишленик” на противниците на реформата много често се явява част от „въвлечената в играта” публичната администрация. Ловко използвайки бюрократични и властови инструменти, удобни и обиграни администратори тихо саботират промяната най-често чрез:
– търсене на аргументи срещу законодателни промени, а не възможности за тяхното въвеждане и прилагане;
– тихо саботиране на проекти, работещи за промяната чрез прокарване на противоречащи си инструкции, заповеди и други административни „хватки”, целящи да обслужат аргументите „против”;
– неофициални послания от страна на заинтересовани „ загрижени за стабилността на системата” /в случая за системата на облагодетелстване/ към професионалистите на подчинено ниво;
– дискредитиране и административен натиск към съмишлениците на реформата,
– използване на „услужливи” медии, собствениците на които са в много от случаите част от „дружинката” за дискредитиране на промяната.
Сигурен съм, че за някои от прочелите този малко емоционален, но и доста остър анализ, при леко затваряне на очите ще изникнат и образи на конкретни хора. А иначе, много е просто- по делата им ще ги разпознаем!
Георги Симеонов
Изпълнителен директор
на „Hope and Homes for Children- клон България”
