Здравейте, самолетът ни кацна в Ричмънт. Аз вече си имам сестра, а новата ми майка постоянно се усмихва и ме държи за ръка. Имам ново семейство, с което се опознаваме, ново жилище, нов език, който трябва да свикна да говоря и разбирам, но това ще бъде част от бъдещето ми.

Казвам се Диана и съм родена в Хасково през 2018 година. Поредното дете съм в едно бедно българско семейство. Трудно проплаках и още тогава разбирах, че нещо необичайно се случва около мен. Чувах думи, плач, забързани стъпки и…..една оглушаваща тишина. Когато започнах да различавам образи, все търсех с очи да разбера коя е моята майка, но хората около мен постоянно се сменяха. Всички ми се усмихваха, но след като ме нахранят и преоблекат си тръгваха и аз оставах сама в едно креватче. Моята майка ме беше изоставила или защото се е страхувала, че бедността ще ме лиши от храна, или защото ѝ бяха казали, че имам микроцефалия. Микроцефалия, звучи страшно и много ангажиращо, а всъщност просто главата ми е по-малка в сравнение с другите деца. Дните, месеците и първата ми година преминаха в тишина и в една от стаите на ДМСГД в град Хасково. Тогава много се страхувах, постоянно чувах, че се нуждая от постоянна медицинска грижа, а хората, които идваха да ме осиновят си тръгваха щом чуят за моето „страшно“ заболяване – микроцефалия. На година и два месеца издавах само звуци и все още не ходех изправена. Децата като мен, които израстват в малки пространства, често започват да куцат или се придвижват в инвалидни колички. Моят живот сякаш беше предначертан – да ме местят от институция в институция, да нямам приятели и свое семейство. Когато разочаровах поредните родители и те си тръгнаха, аз просто спрях да общувам с непознати, само чух че съм в списък за международно осиновяване. През есента на 2019 година  нещо се случи и в ДМСГД започнаха да идват нови хора, говореха, спореха и искаха да ме заведат на друго място. Това бяха хора от Надежда и домове за децата – клон България“ и „Еквилибриум“. Много е тъжно никой да не те иска, а становището на лекарите, че се нуждая от постоянна медицинска грижа не ми даваше шанс да мога да отида поне при приемни родители. Имах късмет, че „Надежда и домове за децата“ е в партньорски взаимоотношения с „Еквилибриум“ и те ме заведоха в социалните услуги на „Слънчо“. Тук започнах да се опитвам да говоря, имитирах всички, които ми говореха, пееха, смееха се. Подавах ръка и се научих да вървя изправена. Много скоро си намерих и приемно семейство, защото вече не се нуждаех от „постоянна медицинска грижа“. Нямам желание да си представя ако НДД и „Еквилибриум“ не ме бяха извели от Институцията за бебета каква щеше да е съдбата ми? Колко ли други деца нямат моят шанс? Много често отговорните за детски съдби си говорят за „Правата на децата“, но зад материалното благополучие забравят, че децата искат само да бъдат обичани, да чувстват сигурност и да има на кого да казват „Обичам те“.

Днес вече имам майка, която харесах и обикнах при срещите ни в България. Имам сестра, с която играем и тя ме учи да говоря английски. Имам мечти и едната е отново да се върна някой ден в България. Много искам, когато дойда вече да няма Институции за бебета и все по-малко деца да израстват без родители. Надявам се кандидат осиновителите да не се страхуват от „страшни медицински диагнози“, защото всяко дете дарява радост, а грижите са само част от удоволствието да бъдем хора.

Благодаря за всичко и се надявам и другите деца с увреждания в ДМСГД да си намерят семейства.

„Надежда и домове за децата – клон България“ и „Еквилибриум“, помагайте да има повече детски усмивки!

С много обич Диана

 

I’m Diana and that’s my story

Hello, our plane landed in Richmont. I already have a sister, and my new mother is constantly smiling and holding my hand. I have a new family to meet, a new home, a new language that I have to get used to speaking and understanding, but that will be part of my future.

My name is Diana and I was born in Haskovo in 2018. I am another child in a poor Bulgarian family. I cried hard and even then I realized that something unusual was happening around me. I heard words, crying, hurried footsteps and… ..a deafening silence. When I began to distinguish images, I kept looking with my eyes to find out who my mother was, but the people around me were constantly changing. Everyone smiled at me, but after they fed and changed my clothes, they left and I stayed alone in a crib. My mother had abandoned me either because she was afraid that poverty would deprive me of food, or because she had been told I had microcephaly. Microcephaly sounds scary and very engaging, but in fact my head is smaller than other children. The days, months and my first year passed in silence in one of the rooms of the Home for medical and social care for children in the town of Haskovo. I was very scared then, I constantly heard that I needed constant medical care, and the people who came to adopt me left as soon as they heard about my „terrible“ disease – microcephaly. At the age of one year and two months, I made only sounds and still did not walk upright.

Children like me, who grow up in small spaces, often start limping or moving in wheelchairs. My life seemed to be predestined – to be moved from institution to institution, to have no friends and no family. When I disappointed the next parents and they left, I just stopped communicating with strangers, I just heard that I was on a list for international adoption. In the fall of 2019, something happened and new people started coming to the Home for medical and social care for children, talking, arguing and wanting to take me somewhere else. These were people from Hope and homes for children – Bulgaria and Equilibrium. It is very sad that no one wants you, and the opinion of the doctors that I need constant medical care did not give me a chance to be able to go at least to foster parents. I was lucky that Hope and homes for children in partnership with Equilibrium they took me to the social services of „Sun“. Here I started trying to talk, imitating everyone who spoke to me, sang, laughed. I reached out and learned to walk upright. I soon found a foster family because I no longer needed „permanent medical care.“ I have no desire to imagine what my fate would have been if HHC-Bulgaria and Equilibrium had not taken me out of the Baby Institution. How many other kids don’t have my chance? Very often those responsible for children’s destinies talk about „Children’s Rights“, but behind the material well-being they forget that children only want to be loved, to feel safe and to have someone to say „I love you“.

Today I have a mother who I liked and loved during our meetings in Bulgaria. I have a sister to play with and she teaches me to speak English. I have dreams and one of them is to return to Bulgaria one day. I really want that when I come back there will be no more Institutions for babies and less and less children to grow up without parents. I hope that the adoptive parents are not afraid of „terrible medical diagnoses“, because every child brings joy, and care is only part of the pleasure of being human.

Thank you for everything and I hope that other children with disabilities in the Home for medical and social care for children will find families.

Hope and homes for children – Bulgaria and Equilibrium, help to assure more children’s smiles!

With much love Diana

(прочетено 155, 1 прочетено днес)

  • Годишен архив за 2021
  • Годишен архив за 2020
  • Годишен архив за 2019
  • Годишен архив за 2018
  • Годишен архив за 2017
  • Годишен архив за 2016
  • Годишен архив за 2015
  • Годишен архив за 2014
  • Годишен архив за 2013
  • Годишен архив за 2012
  • Годишен архив за 2010
Архив