Аз съм Диана и това е моята история

Здравейте, самолетът ни кацна в Ричмънт. Аз вече си имам сестра, а новата ми майка постоянно се усмихва и ме държи за ръка. Имам ново семейство, с което се опознаваме, ново жилище, нов език, който трябва да свикна да говоря и разбирам, но това ще бъде част от бъдещето ми.

Казвам се Диана и съм родена в Хасково през 2018 година. Поредното дете съм в едно бедно българско семейство. Трудно проплаках и още тогава разбирах, че нещо необичайно се случва около мен. Чувах думи, плач, забързани стъпки и…..една оглушаваща тишина. Когато започнах да различавам образи, все търсех с очи да разбера коя е моята майка, но хората около мен постоянно се сменяха. Всички ми се усмихваха, но след като ме нахранят и преоблекат си тръгваха и аз оставах сама в едно креватче. Моята майка ме беше изоставила или защото се е страхувала, че бедността ще ме лиши от храна, или защото ѝ бяха казали, че имам микроцефалия. Микроцефалия, звучи страшно и много ангажиращо, а всъщност просто главата ми е по-малка в сравнение с другите деца. Дните, месеците и първата ми година преминаха в тишина и в една от стаите на ДМСГД в град Хасково. Тогава много се страхувах, постоянно чувах, че се нуждая от постоянна медицинска грижа, а хората, които идваха да ме осиновят си тръгваха щом чуят за моето „страшно“ заболяване – микроцефалия. На година и два месеца издавах само звуци и все още не ходех изправена. Децата като мен, които израстват в малки пространства, често започват да куцат или се придвижват в инвалидни колички. Моят живот сякаш беше предначертан – да ме местят от институция в институция, да нямам приятели и свое семейство. Когато разочаровах поредните родители и те си тръгнаха, аз просто спрях да общувам с непознати, само чух че съм в списък за международно осиновяване. През есента на 2019 година  нещо се случи и в ДМСГД започнаха да идват нови хора, говореха, спореха и искаха да ме заведат на друго място. Това бяха хора от Надежда и домове за децата – клон България“ и „Еквилибриум“. Много е тъжно никой да не те иска, а становището на лекарите, че се нуждая от постоянна медицинска грижа не ми даваше шанс да мога да отида поне при приемни родители. Имах късмет, че „Надежда и домове за децата“ е в партньорски взаимоотношения с „Еквилибриум“ и те ме заведоха в социалните услуги на „Слънчо“. Тук започнах да се опитвам да говоря, имитирах всички, които ми говореха, пееха, смееха се. Подавах ръка и се научих да вървя изправена. Много скоро си намерих и приемно семейство, защото вече не се нуждаех от „постоянна медицинска грижа“. Нямам желание да си представя ако НДД и „Еквилибриум“ не ме бяха извели от Институцията за бебета каква щеше да е съдбата ми? Колко ли други деца нямат моят шанс? Много често отговорните за детски съдби си говорят за „Правата на децата“, но зад материалното благополучие забравят, че децата искат само да бъдат обичани, да чувстват сигурност и да има на кого да казват „Обичам те“.

Днес вече имам майка, която харесах и обикнах при срещите ни в България. Имам сестра, с която играем и тя ме учи да говоря английски. Имам мечти и едната е отново да се върна някой ден в България. Много искам, когато дойда вече да няма Институции за бебета и все по-малко деца да израстват без родители. Надявам се кандидат осиновителите да не се страхуват от „страшни медицински диагнози“, защото всяко дете дарява радост, а грижите са само част от удоволствието да бъдем хора.

Благодаря за всичко и се надявам и другите деца с увреждания в ДМСГД да си намерят семейства.

„Надежда и домове за децата – клон България“ и „Еквилибриум“, помагайте да има повече детски усмивки!

С много обич Диана

Прочетете още ...

Инициатива с кауза

Тази седмица сме част от един прекрасен базар за великденска украса. Заредихме се с приятна енергия и емоции  в сградата на  Електрохолд България. Ето как

Нашата емоционална събота

С участниците в програмата за детско и младежко участие към „Надежда и домове за децата – клон България“ посетихме децата и младежите, настанени в Центъра

Върни се обратно в