Анализ на резултатите от анкетно проучване за нагласите на представители на институции към работата им в Координационен механизъм по проект за деинституционализация

АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ

от анкетно проучване за нагласите на представители на институции към работата им в Координационен механизъм по проект за деинституционализация

Людмил Стефанов – психолог

         Настоящото анкетно проучване е свързано с проект на българския клон на Надежда и домове за децата. То е насочено към изследване на нагласите за процеса на деинституционализация в българското общество. Целевата група на проучването е съставена от ръководители на институции, които ще участват в ежемесечните сбирки на Координационен механизъм (КМ), създаден за рашаване на конкретни казуси при подпомагането на деца и семейства, попадащи във фокуса на внимание на проекта.

         Цел на проучването:

         Целта на анкетното проучване е да установи:

– какви са нагласите на участниците в Координационния механизъм (КМ) към процеса на деинституционализация, протичащ в българското общество;

– какви са нагласите им към тяхното собствено участие в този процес като ръководители и представители на институции.

Съществен елемент от заявената цел на възложителя е тези нагласи да бъдат изследвани и сравнени на два етапа в тяхното развитие: какви са те при самото създаване на КМ и какви промени ще настъпят в тях в процеса на работата на участницие по казусите и преминаването им през поредица от обучителни семинари, предвидени по проекта.

         Работна хипотеза:

         Нагласите  могат да бъдат дефинирани като психично състояние на предразположеност на човека към определена дейност в определени  ситуации. Те могат да се основават на позитивни или негативни  възгледи към хора, събития или обществени процеси, представляващи обект на нагласата. Влиянието на нагласите върху ефективността на всяка дейност е пряко и дълбоко, защото те представляват градивен елемент на  мотивацията, на личното отношение към съответната дейност.

         Нагласите са базирани върху ценностната система на индивида, представите му за себе си и за света. Като повечето психични феномени и те са динамични и подлежат на промяна и развитие. Върху тази тяхна динамика е основана работната хипотеза на настоящото проучване.

         Работната хипотеза на настоящото анкетно проучване може накратко да се формулира така: допускаме, че нагласите на участниците  в целевата група на проучването към работата по деинституционализация и към изпълнението на регулярните им ангажименти в КМ, ще се променят по положителен начин, след като преминат през поредица от обучения, организирани от българския клон на фондация Надежда и домове за децата и след като участват в решаването на реални казуси по подпомагането на семейства да упражняват пълноценно родителство спрямо децата си, които преди това са оставяли в институции.

Концепция на проучването:

За проверката на работната хипотеза и реализиране целите на проучването ще се проведат две анкетни допитвания със сходно  съдържание: първото – при стартирането на работата на КМ и второто –след няколко месеца, когато ще  бъдат преминати предвидените семинари от обучителната програма по проекта на Надежда и домове за децата и представителите на институциите ще имат натрупан опит при съвместното решаване на поредица от конкретни казуси в КМ.

Създадохме анкетен лист от 24 въпроса, формулирани като твърдения, към които изследваните лица да изразят собственото си отношение. Възможните отговори на въпросите са по петобална скала: 1 – Не; 2 – По-скоро не; 3 – Трудно е да се прецени; 4 – По-скоро да; 5 – Да. Това скалиране позволява да се направи преценка за степента на промяната, която очакваме да настъпи в нагласите на участниците в хода на работата им в КМ и след проведените обучителни семинари.

Начинът, по който сме задали използваната в анкетата петобална скала, позволява да се откроят положителни , отрицателни и средни стойности на дадените отговори.

За постигане на по-голяма достоверност проучването се провежда чрез анкетни листа, гарантиращи анонимността на участниците.

Въпросите от анкетния лист са насочени към предварителните очаквания и нагласи на ръководителите на институции за процеса на деинституционализация. Интересуват ни тези техни нагласи и предварителни очаквания, които ще оказват влияние на мотивацията и желанието, с които те ще участват в работата на създадените (КМ).

Можем да откроим следните няколко значими елемента от тези предварителни нагласи:

Първият елемент, изграждащ нагласите на участниците, е свързан с това, как те оценяват собствената си компетентност да имат пълноценен принос в работата по случаи в  регулярните сбирки на КМ. За установяването на наличното ниво по този елемент в анкетата бяха включени въпроси, проучващи мнението на участниците за това, доколко те смятат, че тези еднократни месечни ангажименти в КМ са  свързани с тяхната ежедневна служебна ангажираност и поради това са неизменна част от техните професионални способности. Логично е да мислим, че човек, който смята решаването на даден казус за дейност, органично произтичаща от обичайната му служебна заетост, ще има по-положителна нагласа към тази дейност от човек, за когото това би представлявало рязко отклонение от работата, с която е натоварен ежедневно.

Вторият елемент от нагласите на участниците, на който отделяме специално място в анкетата /въпроси 9 и 10/, е свързан със значимостта, която те приписват на работата си в КМ. Това представлява смислово доразвиване на  въпросите за личната компетентност на участниците. Защото оценката на значимостта на работата оказва влияние върху мотивацията. Възможно е да се смятаме за абсолютно способни и компетентни, но да преценяваме значимостта на работата като ниска и това да ни демотивира.       

Третият елемент касае отношението на участниците в анкетата  към семействата, на които КМ ще помагат. И по-точно, доколко за тези семейства се проявяват стереотипни и предразсъдъчни нагласи. В тази връзка е интересно дали участниците в анкетата привиждат в проблема за оставянето на деца за отглеждане в институции единствено пряко продължение на проблема с ромското население или го съотнасят към един по-широк демографски и социален план.

Четвъртият елемент е свързан със съпричастността на участниците към самата идеология на процеса на деинституционализация. Според тази идеология институциите по принцип не могат да дадат на децата, живеещи в тях, това, което те могат да получат от родителите си и семейството. И следователно  семействата на децата трябва да бъдат подпомагани, за да преодоляват трудностите, които са ги накарали да оставят децата си за отглеждане в институции.  Естествено е да мислим, че колкото повече участниците в анкетата възприемат тази идеология, толкова по-активни и отдадени ще бъдат те в работата си в КМ, която представлява пряко нейно приложение.

         Петият елемент е свързан с това, как участниците в анкетата разглеждат обществения контекст, в който се развиват процесите на деинституционализацията в България. И по-точно, как те оценяват готовността на българското общество да приеме и подкрепи  практиката на деинституционализацията.  Когато сме в активна служебна и професионална роля, свързана с въвеждането на нови социални практики, субективната ни оценка за готовността на обществото да приеме новото има върху нас мотивиращо или демотивиращо въздействие.

         Като шести елемент, залегнал в анкетното проучване, ще посочим това, доколко участниците в работата на КМ очакват, че е възможна положителна промяна на техните собствени ценностни нагласи към децата и семействата, които ще подпомагат чрез работата си в КМ. Ако тези очаквания са положителни, логично е да заключим, че участникът е отворен към процеса на деинституционализация, че той до голяма степен има нагласата да бъде вътрешно въвлечен от дейността си в КМ, като участва мотивирано в решаването на конкретните казуси. Тук засягаме темата за предразположеността на участниците в КМ да се проникнат от идеята, че техните ангажименти в КМ са свързани с решаването на човешки съдби, че тези ангажименти изискват една по-дълбока лична съпричастност и че родителите на  децата, оставени в институциите, си струва да бъдат подкрепени, за да упражняват успешно родителство.

Анализ на резултатите

         Анализът на резултатите от проведената анкета е базиран на информацията, събрана чрез анкетни листа от общо 106  анкетирани лица, представители на институции от шест региона, както следва: Пловдив – 22 изследвани лица; Русе – 17 изследвани лица; Габрово – 10 изследвани лица; Перник – 11 изследвани лица; Пазарджик – 17 изследвани лица; Монтана – 12 изследвани лица и Търговище – 17 изследвани лица. Анкетите са попълнени надлежно и добросъвестно, със съвсем незначителни пропуски, които не дават отражение върху крайния резултат. В прилаганите по-долу таблици изчислените средноаритметични резултати са дадени както по региони, така и общо, за да могат да се правят сравнения и откриват съществуващи различия. Така анкетата ще помогне на възложителя да изгради реалистични очаквания към работата на КМ в регионите.

         1. Ще започнем анализа на анкетните резултати с оценката, която участниците дават на собствената си компетентност да имат пълноценен принос в работата по случаи в  регулярните сбирки на КМ. Въпросите, насочени към този елемент от нагласите на участниците са общо осем. С тях установяваме: 1 – доколко участниците смятат, че има връзка между работата в КМ и всекидневните им служебни задължения; 2 – доколко те очакват работата им в КМ да окаже благотворно влияние за развитието на собствените им компетентности.

         Резултатите от тези въпроси цитираме в приложената по-долу таблица.

Таблица 1

Виждаме, че средноаритметичните стойности на всички отговори на въпросите от Таблица 1 са около и над 4, като в някои случаи дори гравитират към 5. Това означава, че участниците в анкетата оценяват оптимистично и положително собствената си професионална компетентност да се справят със задачите, които им предстои да решават в КМ. Те отчитат, че тези задачи са свързани с работата им и не очакват да ги отклоняват от нормалното служебно ежедневие. Заявеното отношението към въпросите от горната таблица може да се интерпретира като предпоставка за съществуваща положителна нагласа към предстоящата работа в КМ.

Декларираната висока степен на свързаност между всекидневните ангажименти на участниците с предстоящата им работа в КМ е видна от средноаритметичните отговори на въпроси 2, 14 и 21. Те са около 4, което означава По-скоро да. Тази свързаност може да се интерпретира като фактор за положителна нагласа към самата дейност на КМ. С отговорите си участниците заявяват: „Да, това е близко до моята работа и неизменна част от нея”

Увереността ни в положителната нагласа към работата в КМ се засилва и от споделените отговори на въпроси 4, 5,  22 и 24. От тях става ясно, че участниците в анкетата не само свързват работата си в КМ с ежедневните си ангажименти. Те са настроени да очакват положително влияние на тази работа върху собствената си управленска култура /въпрос 22/. Чрез въпрос №5 идентифицираме очакване за ползотворно прилагане на модела на взаимодействие между участниците в КМ по отношение на уменията им за работа в екип. Като цяло е заявено очакване за развиване на по-градивното отношение към решаването на други служебни проблеми в  следствие от работата в КМ /въпрос 4/. Положително е и отношението към самия модел на взаимодействие, върху който е базирана работата на КМ. Усвояването на този успешен модел според участниците в анкетата ще подпомогне и за решаването на други обществени проблеми чрез подобно взаимодействие на различни институции /въпрос 24/

Специално внимание при анализа на резултатите от анкетата отделяме на въпрос 25: „Така подбраният състав на КМ може да гарантира необходимата бързина при решаването на неотложни казуси”. Средноаритметичния отговор и на този въпрос е 4,50, което означава категорично Да.  Това е логично продължение от отчетената нагласа на участниците в анкетата, че те не просто са способни и компетентни да се справят с ангажиментите си в КМ, но и имат потенциала да го направят в бързи срокове. С оглед на спецификата на казусите, които решава КМ, бързината понякога може да се окаже решаваща.

От друга страна има четири отговора на същия въпрос 25, които гласят По-скоро не. За отбелязване е, че всички те са дадени в Пловдив. Тоест – четирима от отговарящите в пловдивски регион заявяват, че не вярват във възможността да се гарантира необходимата организационна експедитивност от страна на КМ, въпреки, че представените в него институции присъстват пряко със своите ръководители. Можем да допуснем, че тук става дума за едно принципно недоверие в нивото на мотивацията за бързи действия на българските институции, което не подминава и част от самите техни представители на най-високо ниво.

2. На второ място ще разгледаме резултатите от въпросите, които касаят значимостта, която участниците в анкетата придават на работата си в КМ. Това е съвсем естествено питане, когато проучваме техните нагласи. Абсолютно е възможно да се получи съществено разминаване в оценката им за собствените компетентности /видяхме, че тази оценка е положителна/ и оценката им за значимостта на работат в КМ за самите тя.

В Таблица 2 прилагаме въпросите, насочени към този елемент от нагласите на участниците. Виждаме, че всъщност те изразяват почти едно и също смислово съдървание по два различни начина. Във въпрос 10 директно питаме дали е възможно в заседанията на КМ участниците да изпитват скука, а във въпрос 9 – дали не е по-добре хора с подобна позиция в йерархията да се занимават с по-важни дела, като създаване на политики например.

Ето и отговорите на участниците:

Таблица 2

Виждаме, че средноаритметичния отговор и на двата въпроса е По-скоро не. Дори в някои региони средноаритметичният резултат е 1,36 или 1,45, което означава категорично Не. Тоест – участниците в анкетата като цяло нямат нагласата, че работата в КМ може да им бъде досадна или че е под тяхното ниво на компетентност.

Ако насочим вниманието си и на конкретните резултати на отделни участници в анкетата, ще видим много малко участници, които са декларирали, че придават ниска значимост на работата си в КМ. Такива има 4 в Русе, 3 в Пазарджик, по 1 в Перник и Монтана, 3 в Габрово. В Пловдивски регион на въпрос 9 са получени три отговора По-скоро да и един твърдо Да, а на въпрос 10 имаме също трима участника, които отговарят По-скоро да и очакват, че от работата в КМ ще изпитват досада от прекалено умуване по прости казуси. В Търговище на въпрос 9 имаме 3 отговора Да и 4 отговора По-скоро да, а на въпрос 10 – един отговор Да и 3 отговора По-скоро да. Оказва се, че в Търговище и Пловдив се споделят най-много очаквания за скучни заседания и «дребнотемие» в работата на КМ.

Все пак прогнозата за нагласите на голямата част от състава на КМ, която следва от анализираните два въпроса, е като цяло положителна. Общият дух на отговорите, изразен в средноаритметичните стойности, говори за отчитане на значимостта на предстоящата работа в КМ. От болшинството от участниците можем да очакваме положителна нагласа.

Това, обаче, не изключва възможността атмосферата на някои от сбирките да бъде повлиявана чувствително и от хора, които  придават ниска значимост на самото функциониране на КМ. Макар и на пръв поглед  те да са много малко, техните нагласи могат при някакво стечение на обстоятелствата може да се окажат доминиращи. Имаме предвид това, че съставът на КМ е възможно да се променя и по всеки отделен случай да се събират различни негови членове.

И още нещо – при прегледа на всеки отделен анкетен лист, например от Пловдивски регион, установяваме следното: тримата участници, деклариращи, че очакват досадни сбирки на КМ /виж въпрос 10/, са различни от онези четирима, които смятат, че естеството на работа в КМ е такова, че там не е нужно да се ангажира времето на хора от тяхното йерархично ниво /виж въпрос 9/. Както вече споменахме, двата въпроса изказват едно и също твърдение по различен начин. Следователно 7 от 22 аткетирани са заявили по единия или другия начин, че за тях сбирките на КМ не са достатъчно значими. Това се равнява на 32% от участниците в КМ от региона.

От изложените резултати имаме пълно основание да очакваме в сбирките на КМ понякога да оказват силно влияние хора, заявили негативна нагласа към значимостта на работата на КМ за самите тях и за тяхното служебно и йерархично ниво.

Като препоръка, свързана с резултатите на първите две групи въпроси, можем да посочим, че мотивиращо влияние върху участниците би упражнило това, под всякаква форма да се придава обществена значимост на решаването на «дребни» казуси, като подпомагането на социално слаби семейства да отглеждат децата си. Имаме предвид както работата с мотивационната сфера по време на семинарите, така и медийното отразяване на дейността на КМ, публичните дискусии, поемането на публични ангажименти и др.

3. Третият значим елемент от нагласите на участниците е свързан с ключовия въпрос: Вярваме ли в ресурсите на семeйните ситеми, от които произхождат децата, оставени на отглеждане в институции, да се справят с грижата за тези деца? Начинът, по който участниците в КМ възприемат самите семейства, обект на грижа и въздействие, предопределя напълно личната мотивация при работата по казуси, свързани с процеса на  деинституционализация.

Ето и обобщените резултати от отговорите на тези пет въпроса:

Таблица 3

В проведената анкета чрез петте въпроса, изброени в Таблица 3, ние  сякаш питаме участниците: «Що за хора са тези, които решават в даден момент да оставят децата си в институции?» Научавайки отговорите на тези въпроси ще разберем, доколко участниците са склонни да стереотипизират тези хора. В случая стереотипните, и то негативни нагласи, са очевидни. Слабо изразено е очакването, че семействата на деца, живещи в институции, биха проявили готовност да се погрижат за децата си при оказване на подкрепа от страна на държавата /въпрос 3/.  Средно аритметичният отговор на този въпрос е със стойност 2,77, което се намира в отрицателната част на петобалната скала.

Когато зададем въпроси с подобна насоченост за майките и бащите, които са в ролята на родители в тези семейства, виждаме известна диференциация. Очакването, че майките на тези деца изпитват майчински чувства, подобни на другите майки, отчетливо клони към положителното /стойността на отговорите е 3,35 което все пак е доста над 3/. Към бащите, обаче, присъдата е по-сурова. На тях малцина от изследваните лица са склонни да припишат бащинските чувства, присъщи на останалите бащи /оценката е със средно аритметична стойност 2,87, което е в отрицателния спектър на скалата. Това е сравнимо и дори по-ниско от оценката за готовността на семействата да се погрижат за децата си/.

Тук с една тъжна усмивка можем да отбележим, че в нашия уж патриархален свят хората са убедени по презумпция в свещеността и правата на майките, но от бащите никой не очаква нищо добро. За тях се смята, че са склонни безотговорно да създават деца и после да ги оставят на произвола на съдбата… Ала специалистите по семейни системи установяват с пълна сигурност, че чувството за вина, болката на родителя, който не е дал достатъчно на детето си, могат да съпътстват както майките, така и бащите, оставили децата си в институции…

Въпрос 8 доизяснява и внася очевиден етнически нюанс в оценките, които дават участниците на семействата, обект на проектите за деинституционализация. Според техните отговори проблемът за оставянето на деца в институции се създава изцяло от ромското население в страната / 4,04 бала от 5 възможни, което в нашия случай означава По-скоро да/. Очертана е ясна тенденция към стереотипно и предразсъдъчно разглеждане на проблема с оставените за отглеждане в институции деца. За участниците в анкетата той се явява частен случай на етническото различие межу българи и роми. Изключение виждаме само в отговорите на изследваните лица от Перник /средна стойност 3,54/ и Габрово /средна стойност 3,50/. Вероятно това различие се дължи на факта, че в двата града няма компактно ромско население.

«Възможно ли е да се случи на хора с добро положение в обществото да оставят детето си за отглеждане в институция?» – така звучи въпрос №16. Тук директно питаме участниците дали хора, подобни на тях, с техния  социален статус, е възможно да споделят подобна лична съдба. Отговорът на участниците в анкетата клони към средната стойност Не мога да преценя /средноаритметична стойност 3,04/. За доизясняване на картината и допълване на резултатите отново се обръщаме към данните от отделните анкетни листа. От тези данни виждаме, че 43 от изследваните общо 89 лица на въпрос №16 са отговорили Не и По-скоро не.

С този последен щрих можем да изградим една добра представа за нагласите на участниците по въпроса, който поставихме по-горе: «Що за хора са тези, които решават в даден момент да оставят децата си в  институции?» За една не малка част от тях, за повече от половината, най-общо казано отговорът би бил: «Това не са хора като нас. На хора като нас подобно нещо не може да се случи». И по конкретно: това се случва предимно с ромите. От друга страна майките на тези деца донякъде е възможно да изпитват нормалните майчински чувства, но бащите по-скоро не изпитват бащински чувства и от тях очакваме да се отнасят безотговорно към децата си.

Подобна стереотипна представа е фактор, който би влиял негативно върху нагласите на участниците към работата им в КМ. Естествено е тези нагласи да снижават мотивацията, а оттам и ефективността на участниците в КМ. Защото подобна нагласа към целевата група на работата на КМ, отнасянето към тази група като към хора, които «не са като нас», неминуемо ще доведе до загуба на психологическа ценност на крайния резултат.

Като препоръки, свързани с разгледаните тук трета група въпроси, можем да посочим следното:

–                          в процеса на обучителните семинари да се заостри вниманието на участниците към възможното партниране с бащите, бабите и дядовците, лелите, чичовците и вуйчовците. Ресурсите за отглеждане на децата не са само в майките и ако майката се проявява като незаинтересована, възможно е бащата или друг човек от рода на детето да прояви загриженост към него;

–                          да се работи за преодоляване на стереотипната нагласа, че хората, прибягващи до институциите за отглеждането на родени от тях деца, са сякаш същества от друг свят;

4. Четвъртият елемент е свързан със съпричастността на участниците към самата идеология на процеса на деинституционализация. Тук задаваме на участниците две изключително провокативни твърдения, представени по-долу:

Таблица 4

Провокативността на въпросите се изразява в това, че в тях е формулирана една представа, отречена от модерното време.

Във въпрос № 12 засягаме темата за това, дали семейната грижа може да бъде заместена от институционалната. Идеологията на процеса за деинституционализация е базирана върху схващането, че такова заместване е невъзможно. Следователно ролята на институциите по отношение на отглеждането на децата трябва да се изразява в подпомагане и партньорство с нуждаещите се семейства, а не в изземване на техните функции.

         Общият резултат на дадените отговори на въпроса очаквано клони към По-скоро не. Отново привеждаме цифрови данни и за броя на участниците, които твърдят, че при по-добро финансиране институциите ще се окажат добър вариант за някои от децата. Техният общ брой е 40 от 106 изследвани лица, което се равнява на 37,74%. От далите положителен отговор 25 отговарят с По-скоро да и 15 отговарят твърдо Да. Виждаме, че в КМ присъствието на хора с подобен възглед се очертава да бъде значително.

         Въпрос 13 изразява възможно най-ретроградното разбиране, а именно, че от институционалното отглеждане на деца има полза за здравите и нормалните хора; че изолирайки болните и изоставените далеч от очите на останалите, ние предпазваме обществото от негативни емоции и неприятни гледки. Определено можем да кажем, че това е представа, от която се водят ръководителите на авторитарни и тоталитарни режими, които се стремят да изолират от обществото всички проблемни хора, за да не смущават спокойствието на останалите и да не помрачат картината им за „светлото бъдеще”.

И така, за въпрос 13 очаквано отговорите на изследваните лица клонят към По-скоро не и твърдо Не или средноаритметичен резултат 1,77. Ако погледнем към броя на изследваните лица, които отговарят положително, ще видим, че те са общо 10 или в процентно изражение 9,43%. От тях 7 отговарят По-скоро да и 3 отговарят с твърдо Да. Макар и малък, броят на положително отговарящите на въпрос №13 не е за пренебрегване, предвид на базисната му идейна значимост.

         Като препоръки във връзка с информацията, която получаваме от отговорите на въпроси 12 и 13, можем да кажем следното:

–                          в хода на обучителните семинари и работни срещи да се обърне внимание на множеството научни факти, които показват невъзможността институцията пълноценно да замести семейството при отглеждането на децата;

–                          да се обърне внимание на връзката между демократичните ценности и процеса на интеграция на децата, изоставени в институции. Да се проблематизира самия подход, практикуван преди демократичните промени, институциите да изпращат тези деца далеч от очите на обществото;

–                          участниците да бъдат убедени в пряката връзка между съществуването на изолираните от погледа на здравите хора детски селища с по-глобалния въпрос за правата на човека, за връзката човек – общество;

5. Преминаваме към петия елемент от анкетата, който е свързан с това, как изследваните лица оценяват готовността на българското общество да подкрепи процеса на деинституционализация и изобщо да се заинтересува от него.

         Ето и отговорите, свързани с тази преценка:

Таблица 5

         От горната таблица виждаме вътрешната логика и свързаност на тази група въпроси.

От една страна се интересуваме от възгледите на участниците относно това, доколко българското общество е подготвено да приема процесите на деинституционализация /въпрос №7/. Макар че средноаритметично отговорът на въпроса клони към средните стойности от 3,36, все пак виждаме, че според тях българското общество по-скоро не е готово да приеме този процес.

Съвсем естествено е при това положение изследваните лица да смятат, че този процес в България се поражда не от автентичното развитие на обществените процеси, а от външен натиск.  И в упражняването на този натиск като основни фактори се оценяват Европейския съюз /3,89/ и неправителствените организации /4,08/. Ролята на медиите е оценена с 3,35.

По принцип тезата, че обществото не е достатъчно подготвено за процесите на деинституционализация и този процес се развива под външен натиск, може да се интерпретира като демотивираща и създаваща отрицателни нагласи към процеса на деинституционализация по няколко причини:

–                          възможно е да формира нагласи, които упражняват демотивиращо влияние върху дейността на КМ. Изречението „Обществото не е готово за деинституционализация!” може да говори и за липса на вътрешна готовност у този, който го произнася;

–                          възможно е понякога тази теза да изиграе ролята на алиби за ниска активност: „Какво мога да направя аз? Обществото е такова!”;

–                          схващането за дефектността на българското общество наистина често сковава мотивацията на българските граждани, професионалисти или управленци, които участват в процеси, свързани с въвеждането на нови, по хуманни и по-демократични обществените практики.

Ще приключим анализа по тази точка с това, че за нас е интересно дали нагласите на участниците в КМ към българското общество ще са се променили при следващото анкетно проучване. Очакваме това да се случи и промяната да е положителна.

6. Запитахме изследваните лица и дали те имат нагласата, че собствената им ценностна система и отношението им към семействата, чиито деца са били отглеждани в институции, могат да се променят с положителен знак.

         Отговорът на този въпрос ще ни даде представа за това как участниците в КМ гледат на собственото си лично отношение към проблемите, които им предстои да разрешават, до каква степен очакват, че човешките съдби, в които ще се намесват като представители на институции, има вероятност да ги докоснат по един по-дълбок, личен начин, и това да доведе до вътрешни трансформации.

         Ето как участниците в анкетата гледат на този въпрос:

Таблица 6

Виждаме, че общо участниците очакват промяна в положителна посока както по отношение на доверието в социално слабите семейства /3,85/, така и по отношение на една възможна промяна на възгледите за хората в неравностойно положение /3,83/. Същото е и по отношение на очакването на промяна на ценностната система.

Това, което прави впечатление при обработените резултати, е, че по тези ценностно насочени въпроси много малко изследвани лица са дали средните отговори Не мога да преценя. Преобладаващото болшинство са заявили позиция или че очакват възможни промени в техните нагласи и начин на мислене или че не очакват такива.

Като препоръка можем да кажем, че работата по посока ценностните нагласи на участниците в КМ е ключов момент от тяхната мотивация, от тяхната ефективност като управленци. В ценностните нагласи е и големият залог: дали работата по подпомагане на семействата за процеса на деинституционализация може трайно да бъде част от автентична държавна и общинска политика, която не е зависима от външен натиск, а е базирана върху материалните и морални ресурси на българското общество.